Ей така, покрай последните трендове всички да си спомнят какво са правили преди 10 години, попаднах на едно бурно море и ние двамата там, на скалите, на брега, сред тревите. Бяхме се върнали там да търсим надежда или затвърждение, че тя си е отишла. Бяхме се върнали да търсим онези аз и ти, безгрижно влюбени, изгубени безвъзвратно. Снимките са красиви и печални като на погребение: Ръцете ни живеят свой собствен живот. В очите ни не се чете оная безпаметна вяра в бъдещето, която крещеше от всяко наше движение само няколко години по-рано. В очите ни се чете една тиха тъга, моите вежди са смръщени умислено, твоите очи са отсъстващи, но пълни с някаква болка.
Снимките, които сме си направили един на друг на озни бряг изглеждат сякаш сме снимали непознати в тълпата. Любопитни, уловили красотата на мига, но внимателно дистанцирани.
В архива ми няма нищо друго след август 2016. Там накъде е било последното щракване на обектива преди да тръгнем в съвсем ралични посоки и морският вятър да ни отвее далеч един от друг за много, много дълго, и никога повече да не ни върне в тази точка по едно и също време.
Последната снимка с някого, последната целувка, последното довиждане, тих поглед, или ядосано обръщане на гръб - и дори последната топлина на ръката - никога не знаем кога точно ще се случат.
Това е толкова тъжно и толкова безнадеждно, че се чудя дали някой някъде все още вярва в завинаги-то. Дали някой някъде изпраща някого с поглед всеки ден като за последно.
Папката е някак напълно завършена с този последен кадър, който направих за нас след като си тръгна (уж за малко): перфектно погален от вълните пясък, отдръпнало се за секунда море, двата ни ръкописни инициала върху мокрия пясък. И тишина между тях и след тях.
Това "завинаги" е единственото доказано досега.